    Саломе се изкачва по пътека към храма на светлината, но вътре я очаква и тъмнина... Тъмно е и същевременно светло - ин и ян, магия и хармония, нещо дебне, нещо излита, нещо запява - сутудалала... су ту ду ла да, не на на, ма на ни... Рояк гълъби излитат от ръкавите на вълшебна девойка облечена в бяло, която се върти като в транс, политам и аз... Кой беше казал, че да се говори за музика е като да се опитваш да опишеш една сграда от Ренесанса например - има толкова много атмосфера, магнетизъм, форми, извивки, настроения... Трудно е. Ирфан трябва да се чуят. Може да го направите оттук - http://www.myspace.com/irfantheband и да посетите ето този много интересен сайт - Прикосновение, което е label, от който те са част - http://www.prikosnovenie.com/inde.shtml
Екотопия Байктур 2008 България
· София – Голям протест, касаещ темите на Екотопия в България (04.07 – 18.00ч.- НДК) · Самоков – Национален ден на 'мечо' (05.07 – вечер – центъра на града) · Велинград – демонстрация срещу заменките на гори от ДГФ (07.07 – сутрин – центъра) · Беглика – наслада сред природата · Широка лъка – наслада сред културата, бита, традицията и природата · Смолян – демонстарция+изложба+шествие срещу 'СТЦ Перелик' (09.07/16-18ч.- център) · Гудевица – почивка, отмора и наслада · Ардино – дебат биоземеделие (11.07 – 19.00ч.) · Крумовград – Акция за забрана използването на цианиди в България (13.07–сутрин-център) · Маджарово – наблюдения и лекции за редки и защитени животни · Свиленград – демонстрация/протест срещу проекто - тръбопровода „Бургас-Александруполис" (15.07 –вечер – център) Програма 'акции'
Тъй като Екотопия през тази година е с основен акцент в подкрепа на енергийните и антиядрени проекти на Балканите, тя ще се присъедини към кампанията срещу проекта 'АЕЦ Белене'. Друг основен казус срещу който ще разисква и срещу който ще се протестира е проекта за нефтопровода „Бургас – Александруполис". Останалите проблеми към чието разумно решаване призовава и Екотопия са проектите за строеж и експлоатация на нови ски-курорти в Родопите и Рила, както и тези за използване на цианиди в минно-добивната дейност. Ще бъде обърнато сериозно вниманиеи върху заменките на гори от Държавния Горски Фонд. Всяка от темите ще има своя локална акция по трасето на велопохода в България. Организатори на Екотопия в България през тази година са European youth for action (www.eyfa.org), Велоеволюция (www.bikevolution-bg.org), Зелените (www.bulgariangreens.org), Коалиция „АЕЦ БелеНЕ" (www.bluelink.net/belene), Коалиция „България без цианиди" (www.cyanidefreerhodopi.org), както и много други организации и доброволци.
o София 04.07.2008 – НДК – 18.00 ч Голяма демонстрационна и протестна акция касаеща 5-те кампании на Екотопия в България
В петъчната вечер ще се състои първото действие от Екотопия вело-тур. На него ще представят основни и актуални проблеми за България свързани с опазването на околната среда. Демонстрация на слънчеви системи ще представят потенциала на България за развитие в сферата на възобновяемите енергийни източници. Велосипедисти ще раздават информационни брошури и ще участват в организационната програма на мероприятията свързани с отделните теми на инициативата.
Преди акцията ше бъде внесена официална петиция до Областна администрация на Област София по отношение непълнотата на зоните от NATURA 2000 по директивита за птиците и директивата за местообитанията.
o Западни Родопи 06.07.2008 – 11.07.2008 Множество акции по проблеми, касаещи региона. 'Гвоздеят' по трасето ще бъде протестна акция на 09. 07 в гр. Смолян срещу проекта „СТЦ Перелик" Основна тема ще бъде намерението на местната администрация да реализира нови ски-курорти, като ще бъдат и разисквани преките и косвени връзки със заменките на гори и развитието на алтернативния туризъм.
o Източни Родопи 11.07.2008 – 15.07.2008 Поредица от акции с основен акцент в борбата на местни и национални инициативи за забрана използването на цианиди в минната дейност. Предвижда се голяма акция в Крумовград, както и внасяне на петиция в областна управа Кърджали срещу намерението за използване на цианидно излужване местни мини. Други теми на вело-похода в Източни Родопи ще са биоземеделието и тръбопровода Бургас-Александруполис.
За повече информация и регистрация:
отговорете на това писмо или разгледайте в посочените по-долу е-адреси: www.ecotopiagathering.org www.ekolojikutopyalar.org/tr www.ecotopiabiketour.net www.eyfa.org
Винаги идват по-хубави неща, но това не може да ни помогне да не ни е тъжно в момента...
Дарина
9 юни. Ставаме много рано, за да мога да излетя за първи път в живота си в 8.30 сутринта. Трепет и желание да отида в Италия, да откривам, да бъда с други хора, да намеря приятели, да помогна на природата...
Рим - огромен град, който вече не е толкова голям, щом си го обиколил веднъж... Иззад всеки ъгъл те дебне нещо примамливо - историята и архитектурата тук са може би най-внушителните от целия свят... Хората са от най-различни националности - китайци, араби, негри.
Ciao, bella! - закачливо ми намига един от тях и протяга ръка с навързани по нея кичозни дрънкулки, но това ни най-малко не нарушава атмосферата, дори напротив - жените, които минават оттук се чувстват поласкани.
Около замъка на св. Франциск се движат забързани туристи с камери, продавачи, купувачи се срещат по-рядко...
Жена кара колелото си пред автобуса - задръстванията са големи и се карат предимно мотопеди, а в 6.30 сутрин започва изхвърлянето на кофите за боклук. Времето е с час назад и уханието на пица и паста и италиански сладолед, съчетани с архитектурата те връща в епохата на Ренесанса.
Хостелът, в който отсядаме за през нощта е приятен, вратата на стаята ни не се заключва, а ние заспиваме още в 7 ч. уморени от дългия ден и се събуждаме чак на сутринта за закуска. На вратата пред общата баня негър си мие зъбите и ние с Дарина сме постъписани.
На втория ден уморени от разходката в Рим и от горещината потегляме с автобус за Васто. Теглим чоп на кой от италианците да пратим смс, че пристигаме. По пътя виждам ветрени генератори и силуетите на красиви планини... Пристигаме след 4 часа. Посрещат ни Лино и Роза - симпатични, дребнички, с раници и говорят добър английски. След малко пристигат две малки колички - слагаме тежките раници в багажниците, побираме се някак и скоро сме в къмпинга. Яна веднага сваля маратонките си и хуква към плажа, който е на 20 м. от бунгалата...
Другите започват да пристигат привечер... Португалците ни разцелуват с възгласи: Олааа!!! :)
На следващия ден започват опознавателните игри, енерджайзерите ;), подготовката за трите уъркшопа. Ядем в хубава шатра, но за съжаление от кетъринг и всичко е за еднократна употреба - нещата се променят след три дни, когато се преместваме в ресторанта, но и там нещата не са много по-добре, защото пък не ни давата да ядем по-много, за да има и за другите гости на къмпинга...
Времето е слънчево - на първия ден на плажа повечето изгаряме, защото не сме намазали с мазило... Палми, птичката Фратино на картинки, плаж, море, слънце, видри, природен резерват, катерене по стена са сред вълшебствата, които преживях. Цвети я ухапа отровна риба, но се оправи, а на едно румънско девойче й пострада крака - няколко шипа й се забиха и един от португалците 3 часа й ги вади старателно. И успя :)
Intercultural evening - нашето сирене, кашкавал, лютеница, баница, ракия и вино бяха изядени и изпити най-бързо. Португалците правят божествени сладки неща! Румънската маса порзаително прилича на нашата, а гръкът е донесъл Узо.
След вечерята идват италиански музиканти - музиката им е уникална и все още чакам да ми изпратят техен диск... Пинокио, о, Пинокио!...
Резултатът от трите уъркшопа: две филмчета, картички и плакат, кошчета за разделно събиране на отпадъците на плажа, еко-пепелници - вземи-ползвай и върни, за да ползва друг и табели за дюните, Фратино и Punta Aderci...
Впечатления - много слънце, много приятели, много смях и почивка, но и добре свършена работа и малко тъга тук - в България.
 Честит празник на детето на всички, които се чувстват деца!    Понякога, когато се вгледам в себе си и особено напоследък виждам все повече жената, отколкото детето... Но когато спра да се вглеждам, а започна да усещам и да се радвам, заради самото [i]щастие[/i], заради самия смях, заради топлината, която извира отвътре, тогава [i]знам[/i], че съм си на 5, да. :) Когато се вглеждам в очите на хората сякаш чета в душите им и виждам сърцата им. Наистина. Не правят ли така децата? :) Очите на Федята в клуб Ефремов миналата вечер, разбирането на преподавателя ми по Естетика, когато му подарих "Последният еднорог" и той каза, че ще го даде на малката си внучка, която е на 9 годинки и за това, че няма мобилен телефон, защото е претърпял инфаркт преди година, а синът му има цели два и дава и на дъщеря си. Има ли човещинка, има ли го човешкото, има ли го детското, което за мен е символ на това човешко, което все по-рядко откривам. Аз живея в моя свят, където има феи, има ангели, които кръжат над хората и огряват по-силно от звездите, има доброта, има обич, има... някакво неясно, хубаво чувство, което ми дава криле да продължавам. Искам да пожелая на всички да бъдат спонтанни и да не бързат, защото няма никакъв смисъл. Никакъв. Аз самата се убеждавам, че колкото по-бавно правиш едно нещо, толкова по-добре се получава... Защото е обгрижено и обичано.
 Уважаеми колеги и приятели  ,
По повод Световния ден на околната среда имаме удоволствието да Ви поканим на официалното откриване на изложбата "Чиста и свята Рила" - част от кампанията за опазването на Рила.
кога: 5 юни, 18, 30 часа
къде: Градинката между Ректората на Софийския университет и Народното събрание
Изложбата ще бъде открита с концерт, на който са поканени чужди посланици, представители на международни организации и Европейския съюз, бизнеса, изпълнителната и законодателната власт, неправителствените организации и граждани. Изложбата за Рила ще бъде представена паралелно с международния фотоконкурс "Земята отдолу" на Екологично сдружение „За Земята". Изложбата „Чиста и свята Рила" се състои от 41 снимки на различни фотографи – професионалисти и любители от България – които представят красиви пейзажи от Рила, както и настоящите опасности от застрояване на планината и гражданските инициативи в подкрепа на запазване на нейната цялост. Като част от международния фотоконкурс „Земята отдолу", ще бъдат представени 30-те най-добри снимки на млади фотографи от България, Румъния, Македония и други държави. Фотографиите представят визуално най-наболелите екологични проблеми на Балканите през погледа на младите хора. Двете изложби ще обиколят над десет града в страната, като част от кампанията за запазване на Национален парк „Рила". С уважение,
Граждани за Рила
и Екологично сдружение „За Земята"
www.ForTheNature.org
Здравейте приятели :)
В дъжд или слънце- традиционното велошествие ще го има и тази година!!!
Този път oрганизатори са: ВелоЕволюция, За Земята, Байкария и CVS- България.
*дата:15 май 2008
*начало:18.00, езерото Ариана
*край:20.30 пред НТ „Иван Вазов"
Подробности: елате с колелото, скейта, ролерите или детската количка,
защото всички искаме и имаме право да дишаме чист въздх. Маршрута на
шествието ще намерите в прикачения файл „призив"
Помощ: имаме нужда от помощ с разпространението на информация и
отпечатването на флаери. За да разберат повече хора и да дойдат трябва
да дадем на всеки велосипедист в града флаер (по добре още в неделя):
* Елате в офиса на За Земята на 10 май между 16.00 и 20.00 за да
вземете флаери за разпространение (адрес: бул. „Янко Сакъзов" 50)
* Може да разпечатате приложения флаер и да го раздавате в парковете
и на приятелите си
* Може да разпространите призива по мейла до своите познати
* Може да дойдете в офиса на За Земята между 16.00 и 20.00 на 10 май,
за да рисуваме плакати
  В очите на дете се отразява земното кълбо, голяма сфера - полита и се слива с него... С това, дето е най-вътре - обичта и топлината. Индигово... Индиговите деца е филм, който ме накара да се замисля. Малката Аделини е само на 9 и с възторг разказва как Бог направлява ръката й... и й помага да създава божествени картини, изпълнени с чистота и топлина. Като го гледаш в тях почти не съзираш детски поглед... сякаш ръкатай е задвижвана от самия Бог. - Мамо, аз те избрах да ми бъдеш майка. Избрах те - вълшебни слова, които звучат едновременно нереално и истински. Индиговите деца са децата на новата епоха, децата на бъдещето, които са запазили в себе си шестото си чувство и го развиват, търсейки новото, различното, необяснимото. Ние наследяваме, но и сме различни, уникални, индивидуални... The Indigo phenomenon has been recognized as one of the most exciting changes in human nature ever documented in society. The Indigo label describes the energy pattern of human behavior which exists in over 95% of the children born in the last 10 years … This phenomena is happening globally and eventually the Indigos will replace all other colors. As small children, Indigo’s are easy to recognize by their unusually large, clear eyes. Extremely bright, precocious children with an amazing memory and a strong desire to live instinctively, these children of the next millennium are sensitive, gifted souls with an evolved consciousness who have come here to help change the vibrations of our lives and create one land, one globe and one species. They are our bridge to the future.
Аз вярвам, че всеки един от нас се ражда с мисия, която развива през целия си живот. А всеки миг е малко късче от това божествено и космическо цяло, което ни е изградило. Преди да се родим. Преди да поискаме да се родим.
Приятели от бг лог, вярвам, че чудесата и доброто са навсякъде около нас - само ни трябват очи, за да ги видим и за да им се радваме и по този начин да ги претворяваме в дела. От четири години насам група момчета и момичета от Казанлък, ученици от най-малките до най-големите класове, се събира всеки ден, за да пише и илюстрира заедно книги. Нарекли са се клуб “Светлини сред сенките” и вече са завършили и издали три истории: приказката “Въже от светлина”, фентъзи притчата “Шахтата” и първия български колективен роман “Монетата”. “Играта” е 300-странична фантастична история, която сбира на едно място елфи, юди, мефили (които, с леко присвиване на очите, може да ви напомнят за древните българи) и десетина девойки и младежи, тъй де, тийнейджъри от различни страни по света - нашия свят. Поводът е едно съмнително реалити шоу; причините - човешки, такива, каквито ни водят, когато растем; Вчера и днес :) след среща с Вяра - един прекрасен, добър, топъл и разпръскващ светлина човек си дадох сметка, за чудото каквото са тези деца - за феномена да се събират след училище и да пишат заедно, да създават във време, в което ценностите на духа се преобръщат и духовното е изместено на заден план. Благодаря ти за всичко, Вяре! Аз ви моля да подкрепите инициативата ни, заради децата, заради бъдещето, което те творят всеки миг! Повече за благородната инициатива може да прочетете тук: http://choveshkata.net/blog/?page_id=158
Току що получих от Жоро (Моридин) следния призив: Условията за конкурса накратко: ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ - Жанрът да е фантастика, фентъзи, хорър - Наи-много три разказа на автор - До 7500 думи - Разказите не триабва да са публикувани другаде с името на автора (вкл. Интернет) Други важни детайли ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ - Оценяването ще е анонимно и от жури от екипа на Шадоуданс - Срокът за изпращане е 30 юли2008. - Резултатите ще обявим на 15 септември 2008. - Наградите са парични: Първа награда - 150 лв; втора - 100 лв; трета - 50 лв. - В списанието ще публикуваме победителите плюс подборка по наш избор след приключване на конкурса. - Мейл за изпращане: shadowdance_team ет yahoo.com Надяваме се да се четем там ;) Повече информация на: http://shadowdance.info/design/index800.htmhttp://www.shadowdance.info/forum/viewtopic.php?p=134244
 Трима бяха - той четвъртият. И го носеха за краката... А наоколо е зелено - толкова зелено, че ти се иска да излезеш и да го прегърнеш с ръце. Толкова зелено, зелено, зелено... В автобуса тази празнична привечер се возят главно цигани. Усмихнати. Белобрад човечец ръкомаха на отминаващия трамвай. Дали му казва Христос Воскресе? В магазините ни посрещат боядисани яйца... Традиции? Мен ме боли, защото го чувствам - всичкото - болката на възкръсващия свят. Топлината ми - онази, дето извира от сърцето й е студено. Маха с ръчички и отчаяно моли - прегърнете ме, за да ми стане по-топло... Чудно е как се меним и как се запазваме. А аз съм си същата - със същия трепет боядисах яйцата днес, както предишните години... само съм по-обичаща, по-нетърпелива в обичта си, по-ранима (дали?) Повече жена и по-малко момиче... И все пак дете, дете. Да си дете значи да обичаш без резерви - безрезервно, без да искаш нещо в замяна. Какво би станало с душата на човек ако придобие цял свят, а повреди на душата си?из Евангелие на Лука Нека бъдем повече - хора, по-добри, не само на Великден. Нека възкръсваме със сърца и да даваме със сърцата си, дори и малко. Да даваме! Христос Воскресе на всички!
 Не помня откъде беше тази мисъл, но току що се загнезди в съзнанието ми и не може да се отгнезди. :) Не мога да спра да си мисля за човечността - онова малко-голямо нещо, което скрито някъде дълбоко в нас, притаено дреме и въздиша от време на време. Родителите ми (например, а и не само те) се оплакват от света наоколо - от строежите, мръсотията, корупцията... злото, да... А аз - като малко, вглъбено, влюбено, даващо създание не мога да усетя вижданията им. Не мога. Най-многото, което съм постигала е... болка. Така е. Наистина. Но да си жив значи да те боли. (Мисълта не е моя, но ми повлия определено). За човечността - днес прочетох една статия на Наско Славов, в която той говореше и за израстването - за сексуалността, която се пробужда точно в тези младежки години и която ни вдъхва сили, стремеж и желание да вървим напред, за училището и университета, които ни вкарват в едни рамки и карат нещата да се случват в един или друг порядък. После след завършването идва работата или бизнесът. И отново се оказваме впримчени в една мрежа. Наблюдавам хората - случва се естествено сякаш... без да искам - вътрешния ми взор е изцяло обърнат към тях - вглеждам се и виждам - състрадание - днес една жена на спирката и стана лошо и петима души се втурнаха да й се притекат на помощ. В градския транспорт все по-рядко да, но все пак ти правят място. Какво има в сърцето ми никой не може да каже, не може да надникне, но може да опита...
Слушам саундтрака към филма "Приказки от Землемория" и си спомням сцената, в която малката Теру пееше песен, а принц Ариан се разплака, а наоколо цяла Землемория поруменя от залязващото слънце. Снощи аз така плаках на един филм - Кашерн - аниме за историята на Япония. Гледам филма за втори път и не очаквах, че ще ми въздейства така изчистващо... от мисли, от съмнения, от глождения. Вчера срещнах един човек, когото не бях виждала от близо 2 години... помогнах на една жена с количка... тичах... летях. Не че не го правя непрекъснато ;) Къде е човечността? Малките песъчинки съзнание, които ти нашепват спомени за нещо сбъднало се. Топлотата, която е в сърцето ти, докато даваш от себе си. Добротата, взаимопомощта във времена, в които вярата в доброто е изместена на заден план. Там е, там е... усещам я. И докато съм млада (вечно :)) искам да я усещам. И все така да вярвам!...
Гледам отвисоко... Отвътре. Високо е – небето над мен, дълбините в мен са широки, хоризонтите – безкрайни... Спомням си с усмивка за всяка ситуация, която ми се е случила... Спомням си за добротата, за усмивката, за лъчът светлина – винаги, винаги за светлото. И всяко късче от светлина, което е в очите на хората е парченце божествена истина, космическа. Светът в мен – безкраен низ от случки, житейски ситуации – преплитащи се като венци от зеленина, от топлина, от вълшебство. Хората отвън са човеци отвътре. Само ако се вгледаш, ако си дадеш време да се освободиш от предразсъдъците и ще видиш – ето ги – там са – съвсем цели, целенички късчета космически тела, които влитат, излитат, сливат се в един безкраен кръговрат от материя, светлина, обич. Няма значение какви се зовем, какви са ни титлите – тук, в този свят, в тази реалност от измамни, грозни, пошли неща. Няма значение системата. Няма значение. Това, което има значение е човечността – онази така топла думичка, която срещаме все по-рядко в тази реалност. И добротата. Толкова е трудно да си добър винаги... Толкова е трудно е част от пътя, който трябва да извървим, за да ни стане лесно. Добротата е извечна, тя е заложена във всеки един от нас от мига на раждането ни. С израстването си, (което може да продължи цял живот), ние се научаваме да бъдем добри или лоши и да разпознаваме тези понятия и да ги различаваме. Но дълбоко в себе си, там, където свети онази светлина – онзи пламък, недокоснат от човешки разум – там има добро. Само добро. И хиляди малки светлинки-отражения от други чувства, може би и лошо, но най-вече добро. Аз вярвам. Значи знам. Най-истинското и ценно нещо, на което ме учи животът и това най-истинско, дето е вътре в мен е, че в животът няма правилно или грешно. Има избори. Избори, които определят накъде ще поемем. Какво ще направим. А всичко, около нас и в нас се нарежда според изборите, които правим.
Всеки път е спирка към началото 080404 Поглеждам с копнеж небето и една ръка, разтворила пръстчета към мен иска да ме докосне... После се размива и се превръща в меч. Изпълва ме светлина – точно както от пръстчетата на краката те облива до връхчетата на косъмчетата на главата. Вест – бебе се роди. Малко ангелче отвори очички и ни дари с обич и вълшебство – Биляна... “С копнеж поглежда чистото небе, над покривите на града...” Тя отлита... силует на жена, която познавах от снимки – пъстри, запечатани мигове от слънчев Париж и от разказ, който написах и посветих на нея... Душата на баба отлетя... В един, едничък миг, когато разбрах новината, ме сви най-отвътре – там, където са събрани всички енергии и където сякаш е струпано твоето най-... Ако ме разбираш какво имам предвид. Където е най-топло и от която топлина извира и обичта... Сви се и се спука... Радостта от сутринта и щастието, че се е родила Биляна бяха помрачени. И така енергиите закръжиха, сливаха се, разминаваха се... и пак... и пак... сетне ме заля онази увереност, че душата отлита, а само тялото остава. И се раждаме... непрекъснато. Всеки миг. Докато умираме. За да се родим.
В момента дочитам една прекрасна книга - "Мъдростта на света" на Ингрид Холцхаузен и реших да споделя с вас този цитат от частта Ислям, който ме накара да плача днес, а сега, докато го пишех ме изпълни отвътре.
"Из Диван
Спокойствие и после мълчание и после немота,
и знание и после намиране и после погребване,
и земя и после огън и после светлина,
и студ и после сянка и после слънце,
и скали и после равнина и после пустиня,
и река и после море и после пресъхване,
и опиянение и после изтрезняване и после копнеж,
и близост и после среща и после доверие,
и угнетеност и после освобождаване и после унищожение,
и раздяла и после събиране и после угасване,
улавяне и после обратен удар и после унесеност,
описание и после разголване и после обличане.
Само думи за хората, които приравняват този свят с презрени медни монети,
и гласове зад една врата; защото думите
на хората са, ако се приближиш, мърморене.
Последното, за което човек си спомня,
когато достигне целта, е "Аз", "моят късмет",
защото създанията са роби на желанията си,
а божията действителност е "святост".
В сърцето ми кръжат
всички мисли край теб,
нищо друго не изговаря езикът ми,
освен любовта ми към теб.
Когато се обърна на изток,
ти изгряваш от изток срещу мен,
когато се обърна на запад
ти стоиш пред очите ми,
когато се обърна нагоре,
ти си още по-високо,
когато се обърна надолу,
ти си тук навсякъде.
Ти си, който отреждаш мястото на всичко,
но не си негово място,
ти си във всичко целостта,
но не си тленен като нас.
Ти си моето сърце, моята съвест,
ти си моята мисъл, моят дух,
ти си ритъмът на дишането,
ти си моят сърдечен възел.
Ти се лееш между обвивката на сърцето и сърцето,
както сълзите се леят от миглите,
и живееш в съзнанието дълбоко в сърцето,
както духът живее вътре в тялото.
Нищо неподвижно не може никога да се раздвижи, ако не го задвижиш ти, скрит вътре."
— Ингрид Холцхаузен
Приказка за пролетната фея 080324~25 Тя става от сън. Излиза навън. Бавно се взира. В тайните сенки на деня. Клас - Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай. Тя се събуди както всяка сутрин. С усмивка на омайниче и дъх на теменуги. Наоколо всичко бе лилаво – поляната, осеяна с пъстри – жълти и лилави минзухари, трепетлики, оранжеви цветя. Беше облечена в бяла дреха от сатен, която се спускаше по раменете й като роса по току-що напъпилите стъбълца на цветята. Птиците пееха песни и омагьосваха гората с топлината на утро и слънчеви лъчи. Гълъбова ласка, топъл поглед, вглеждане, докосване, вдишване. Тя беше фея – слънчево създание, което прехвърчаше от цвят на цвят и топлеше малките и ефирни чашки на цветята. Обичаше малката гора, в която бе родена и която я бе отгледала като свое дете. Всяко хълмче и стръкче трева беше различно, ново и същевременно нейно. Тук за първи път беше слушала приказки – на Южния вятър, на пролетната роса, на птицата, на дърветата. Тук за първи път научи езика си и езика на другите вълшебни създания, които бяха като нея. Научи какво е фея.* 
Пъстро, нежно, лекокрило – като гълъбова ласка, като спомен от предишен, изживян живот, като топлина – така усещаше малката фея света наоколо. Преди години, когато светът бе млад и хората разказваха приказки, имаше повече – вяра, обич, желание да даваш. Сега в света, който феята познаваше и в който бе живяла имаше повече желание да притежаваш. Малката гора, в която бе отраснала, се бе превърнала в непознато място, чуждо и на самата нея. Дърветата се издигаха заплашително, подобно на големи великани, чиито корони бяха разрошвани от вятъра – невидим, зъл магьосник, който сееше студ и мраз. Скалите – огромните колоси на времето сега не бяха места, под които можеш да се скриеш от палещото слънце. Феята обичаше да слуша шума на листата, песента на птиците и разговорите на малките насекоми, сгушени в тревата. Обичаше да си играе с всички и да им помага във вълшебствата, което сътворяваха. Наричаха я пастир и пазител. Един ден от небето се изсипа дъжд от цветя – да, сякаш малки венчелистчета на рози нашепваха приказна мелодия и напомняха... за промяна. Феята се учуди малко, сетне се засмя и запърха с крилца. Знаеше, че някъде от далеч й се изпраща знак, в който вярваше. “Съновидение – разгърната и четена страница от друг свят – там, където се сбъдват мечтите и където се случват най-хубавите приказки, грее най-вълшебното слънце. Малка феичке, чуваш ли шепота на звездите?” – в ушите й зазвуча мелодия и топъл глас я обви като с ласка. Тя познаваше този глас, обичаше го, вярваше му... Приказният майстор на времето – великият майстор на всички неща – този, който отнемаше и изтръгваше от себе си, за да даде на света. «Мога ли да спася моята гора? Мога ли да направя така, че всички да повярват отново в доброто, вечното, истинското?» «Великите неща са малките, които правим всеки миг – в грижата, в обичта, във вярата, че си дал и си усмихнал деня на някой. А отговорът е, че можеш. Всички ние можем. Трябва само да поискаме да даваме. И ще ни се даде.» Над небето се изви дъга – дъждът от цветя тъкмо бе спрял. Малката фея полетя над гората и посипа с ръчички мрака и студа – докосна всички места, които имаха нужда от топлина. И полетя, а с нея пристигна и пролетта... ~~~ * фея – от фееричен, вълшебен, магически (според авторката ;))
 Има един разказ на Борислава Славеева. Казва се "Ръцете ми да те". И искам тук да напиша отглас-благодарност-споделяне за разказа на Борея... Защото всеки път, когато го чета се разтварям все повече, все по-пълно и отпивам с шепи от всичко... Благодаря ти, Борея. Това, което ще пусна не е ново, но "Ръцете ми да те" ме върнаха към него, може би защото и на 20-ти се навърши една година, от написването му. " Мирише на кокичета" На И. К. Пясъкът тече… Безмилостните потоци на времето, което не мога да върна назад ме заливат. Правя една крачка… и не мога да продължа напред. Не по този начин. Боли ме. Боли ме да направя опит да не мисля за този опит. Боли ме от самата мисъл за болката… Боли ме. Болка. Влизам в стаята. Бързо излизам. Влязла ли съм изобщо?… Имало ли е някакво значение. Душата ми крещи, че нищо няма да е същото… Вече е загубено. Завинаги приключило. Страхът наднича иззад тези очи, които съм свикнала да виждам да отразяват слънчевите лъчи… Слънчевите изгреви. Дори залезите. Сега няма никой там, освен страхът… , че никога няма да бъде същото. Няма да мога да те виждам по този начин. Слънце. И него го няма. Само гола, сива пустош и безизразни изражения, отражения… лица. И все пак има нещо. Сълзи… малки отражения на собствената ти душевност, които те карат да се свиеш. Като пашкул. Като малко дете. Като юмручето на това дете. Като зов за помощ и… прошка. И те текат… , изливат се. Боли. Ще ми простиш ли някога? Че бях такава. Винаги стиснала юмруче… , винаги гледаща напред, но никога обръщаща се назад, да видя какво съм изпуснала в опитите си да бъда твърде погълната от стремежа си да вървя напред… Без да се обръщам назад и да видя, че и ти вървиш напред, опитваш се да се добереш от единия край до другия… Да преодолееш пропастта по твоят начин, който аз дори не се опитах да разбера… Стиснах юмруче и продължих… ~~~ Затръшнах телефона. Обадих се на майка ми. В стаята ми миришеше на кокичета и исках да й кажа, да й покажа с думи, да обрисувам дъха им, аромата, недостъпната бяла красота, скрита зад воал от нишки… Бели, зелени, бели и зелени. Но тя не ме разбра. Вътре в душата ми кокичетата горяха… Оранжево, червено, черно… Оранжево и червено и черно. Пламъци. Битка. Смърт. Затръшнах телефона. Заплаках. Кокичетата бяха изгорели… Но все още миришеше… , усещах аромата им. Бяло, зелено. Оранжево, червено, черно. Борба. Ти се бориш, нали? Не, не ми казвай отговора… Миришеше на кокичета. ~~~ 080322  Бяло. Топло. Чувство. Безкрайно. Синьо. Небе. Навежда се към теб и прошепва нещо в сребристото на връхчето на ухото... Просветва искра - проблясване, лумва пламък, после се скрива. Притихва. То търси - желае, иска, дава... Топлина. Пашкулче в пламъка. И сянка. Отминава. Зелено. Чисто. Бяло. Чисто. Червено... Чисто. Обръща се и му подава пухкавата си длан - още малко, още плахо, а искащо да се раздаде цялото. Небето се разтваря. Иконена ласка от невидим, вечен свят се вплита с реалността. Тихо е. Ръцете му се плъзват по пухкавото небе и рисуват с длани. Те са семейство - те са бели. Те пристъпват към мен и се взират с очи на пегаси. Те са еднорози... Тя ме усети - бяла, нежна, като перлена пяна, когато вълната се разбива в скалистия бряг и образува пегасена грива. Оглеждам се - пред мен небе. Вслушвам се - пак ехти - небе. В мене е - небе е... Небе!
В събота, 15 март, от 13.00 ч. с пъстро присъствие и палитра от дейности граждани от Варна, Пазарджик, Пловдив, София, Шумен, Карлово, Казанлък, Стара Загора, Велико Търново и Силистра ще нарисуват своята Рила такава, каквато искат тя да остане – чиста и непокътната. Инициативата е по повод на продължаващото незаконно строителство на подготвителната инфраструктура за големия ски курорт „Супер Паничище” в северната част на Рила над гр. Сапарева баня. Според предварителна информация до дни с хеликоптер започва поставянето на пилони за лифта от хижа Пионерска до хижа Рилски езера. Лифтът навлиза на територията на национален парк „Рила” и се строи без разрешително за концесия. В някои градове облечени в зелено, синьо, червено, жълто и шарено и хванати за ръце, гражданите ще изрисуват многоцветни живи картини от планината – дървета, езера, сърца, зелени поляни. В други градове присъстващите ще донесат цветя, растения и домашни любимци, за да покажат, че те са неделима част от Рила и ако проектите за ски курорти се осъществят, също ще бъдат непоправимо засегнати, а планината ще загуби потенциала си за устойчиво развитие в полза на всички. Всички заедно ще изпеят най-хубавите български песни – химна, „Хубава си моя горо”, „Високи сини планини”, „Питат ли ме дей зората” и още много други. „Граждани за Рила” ще продължат и със събирането на подписката за Рила, която вече бе подкрепена от над 100 000 души. В края на март подписката ще бъде връчена в Комисията по петициите към Европейския парламент. „Отново с настроение и положителни послания, но твърдо и непримиримо, ще покажем, че сме много, че Рила е на всички, извор на живот и вдъхновение. Планината не се продава и приватизира, там не се перат пари, не се разрушава и сече”, сподели Вера Петканчин от „Граждани за Рила”. Днес във Варна група граждани от „Граждани за Рила” връчиха на министъра на околната среда и водите Джевдет Чакъров при влизането му в Община Варна проектозаповед, с чието подписване г-н Чакъров може да спре незаконното строителство на ски курорта „Паничище-Езерата-Кабул“, който навлиза в Национален Парк „Рила“. Като основание за заповедта се посочва чл. 19 от Закона за биологичното разнообразие, изпълнението на българското и европейско законодателство и зачитането на обществения интерес. На журналистическите въпроси, какво ще направи за Паничище, министърът отговори, че ще спази закона и няма да допусне незаконно строителство в планините. „Министерството вече 7 година позволява да се строи незаконно в ски зона Банско в Пирин и последствията се вибждат. Същото сега се повтаря в Рила сега! Незаконното строителство на Паничище продължава вече седми месец. За разлика от министъра, ние не говорим общи приказки, а боравим с документи и факти.“, коментира Цвета Христова от коалиция „За да остане природа в България“ и продължава: „Всеки може да се запознае с документите и кадрите от Паничище, които са качени на страницата ни в интернет – www.ForTheNature.org и сам да прецени дали се строителството се случва и дали е законно. “ „Наглото мълчание на институциите е непримливо. Въпреки всичките ни сигнали и опити за комуникация с отговорните институции, незаконното строителство продължава, затова в следващите седмици сме предвидили поредица от акции, с които ще удвоим усилията си за привличане на още по-широка обществена подкрепа за запазването на Рила”, обяви Елена Карайотова от „Граждани за Рила”. Акциите ще започнат в 13.00 по градове, както следва: Пазарджик – на Тортата Варна – на „Операта” до фонтаните София – езерото Ариана на входа на Борисовата градина Шумен – пред Областна администрация Пловдив – пред Общината на „Копчетата” Казанлък – пред Общината Карлово – предстои доуточняване Велико Търново – пред Общината Силистра – пред Общината Стара Загора – предстои доуточняване
Дете във време на преход 080304~ “В добри ръце си, Габе. В своите.” “Не знам човек така сърцат, че на самотно място да посмее съзнанието, тоя страшен непознат нарочно във лицето да погледне.” “Тебе всички те обичат. Ти обичаш целия свят.” Проблясва нечия сълза... на малко момиченце, което стиска малката си плюшена играчка. В автобуса е – с родителите си. На предната седалка седят двама цигани. Пред мен е седнало момиче, което учи нещо по Венерология (има ли такава наука изобщо?) Топло е. В душата ми е празник – вчера гледах най-невероятната заря в живота си, прегърнала моето чудо. Израствам в действителността на промени – природата, Натура 2000, стоящият протест, зелените ми приятели ми липсват. Липсва ми и безгрижното лято, когато с трепет в душата очаквах да уча Културология. Липсват ми безгрижните следобеди в Благоевград, когато бях намерила среда и се бях вписала в нея... сега пътувам – всеки ден – ако се запитате къде съм – пътувам (и в душата си). И не ми е лошо. Мечтая, чета книги, обичам, раздавам се, мисля си за всички вас и съм щастлива. Вчера ми се присъни едно малко чудно момиченце, което ме зовеше: “Габче... мамо.” Щастлива съм, защото го има него – и е до мен непрекъснато – моето момче, моята вселена, моето братче, хлапе, хулиганче, смешниче, шеф, ангел, пътеводна звезда... Калин. И все повече съм в малките неща – малките-големи промени, които настъпват в живота ни (ми). Представям си бъдещото си семейство и се усмихвам – сякаш малки, тънички снопчета от енергия се преплитат и образуват чудни, пеещи цветя вътре в мен. Участвам в проекти, превеждам за списание Bulgaria Air, потапям се в атмосферата на следващата книга от библиотечната ни поредица «Сънуващите кристали» на Стърджън, срещам се с хора в клуба за фантастика и прогностика “Иван Ефремов”, с прекрасните светлинки от “Светлини сред сенките” и се сливам... Уча се да се справям – с малките недоразумения, с неказаните думи, с това, какво е могло да бъде и какво е сега. Ценя мига. А е време на преход – пред блока ми прехвърчат боклуци, от кофата изскачат хора, усмихват ми се беззъби старици и молят за някое левче... Малко циганче помоли днес колежката ми Зорница да му услужи с пари, за да има да пие мляко малкото му братче. Поскъпване... все повече унили човешки лица. Разширяващи се възможности... Повече избори, поколение след 1988 г. Цветя от края на 80-те... (ли) сме? Моят пламък разцъфва сред море и небеса. Моят дом е планината, гората, почвата, дървото – и искам да прегръщам, прегръщам, прегръщам. Търся – приятелството, добротата, обичта навсякъде. Искам да дам на целия свят от себе си – искам да грабя с шепи от водата на младостта, без да се загубвам. Ти си още волна слънчева душа, Искаш да докоснеш, бързаш да докоснеш звездите с ръка! Всичко се променя и намира в миг на непрекъснато сътворение. Всеки път по различен начин – отваряме очи и още в мига на ставането си започваме да творим. С поглед, с движение, с ласка, с мисъл... ~ Аз
Благодаря на Бела за прекрасното й последно споделяне, което (никак не е случайно ;) ме вдъхнови да седна и напиша това. Малко хаотично разхвърляни са мислите ми, но обещавам да си ги посъбирам. ;)
е пролет и е тихо в душата.
Може би е пъстро, цветно, топло и добро.
Може би обичаме и не спираме да тичаме сред море от светлина.
Може би в сънищата си се срещаме и играем
и тихичко мечтаем да бъдем обичани, разбрани, оценени.
Днес ти ми каза: "Теб няма човек, който да не те обича".
А аз отвръщам: И това ми е достатъчно. И това ме изпълва.
Щастието е истинско, само когато е споделено, е лайтмотивът на филма Into the wild.
През целия си живот се стремим да бъдем повече, да откриваме, да се намираме и да даваме. Замисляли ли сте се каква е цената на свободата и на истинското щастие? Кое е то? В какво се крие? За мен щастието се крие във волята, желанието да бъдеш и да се издигаш над всекидневното, да разтваряш криле и да летиш, дори, когато не са останали сили...
Into the Wild е филм за самотата на едно момче, което живее в свят на порядки, ограничавано е от родителите си и света на материални придобивки. В един момент то решава да разчупи оковите и да постигне свободата пътувайки...
~~~
Вглеждам се в силуета на планината. Чувствам се като орел... усещам, че мога да излетя... Плачат ли орлите? Страдат ли? Чувстват ли човешка болка? Една сълза се търкулва по бузата ми - небесен свод от свят, който не е мой...
Отражение върху бяла страница, мечта, която се слива с ромона на поточе...
Търся, търся, търся...
Топъл плач дошъл изневиделица...
Мълния в небето глухонямо.
Оглеждам се... наоколо е бяло, красиво. Сепвам се... вдишвам... разтварям ръце... прегръщам света.
Търся те - теб вечност, теб споделеност. Тук, сред планините.
~~~
Into the Wild ме излекува в момент, когато имах нужда да ми покажат, че всяко вдишване е от значение... всеки миг, всяка секунда, когато се борим.
А най-истинската борба е борбата да си свободен - от материалния свят, от придобивките, от предметите, от парите... и да потеглиш към свободата - с раница на гръб ;) във филма, в реалния живот - както избереш, както сърцето ти ти подскаже.
За героя на филма свободата беше изпитание и знак, че и в това така желано диво дебнат предизвикателства.
Най-важното нещо в живота е пътят - стъпките, които правим по този път, кривванията от него, топлината, която ще срещнеш, студа понякога, добротата, споделеността... - изначалните човешки качества, заложени във всеки един от нас от мига на раждането ни.
| |
