Не помня откъде беше тази мисъл, но току що се загнезди в съзнанието ми и не може да се отгнезди. :)
Не мога да спра да си мисля за
човечността - онова малко-голямо нещо, което скрито някъде дълбоко в нас, притаено дреме и въздиша от време на време.
Родителите ми (например, а и не само те) се оплакват от света наоколо - от строежите, мръсотията, корупцията... злото, да...
А аз - като малко, вглъбено, влюбено, даващо създание не мога да усетя вижданията им. Не мога. Най-многото, което съм постигала е... болка. Така е. Наистина.
Но да си жив значи да те боли. (Мисълта не е моя, но ми повлия определено).
За човечността - днес прочетох една статия на Наско Славов, в която той говореше и за израстването - за сексуалността, която се пробужда точно в тези младежки години и която ни вдъхва сили, стремеж и желание да вървим напред, за училището и университета, които ни вкарват в едни рамки и карат нещата да се случват в един или друг порядък. После след завършването идва работата или бизнесът. И отново се оказваме впримчени в една мрежа.
Наблюдавам хората - случва се естествено сякаш... без да искам - вътрешния ми взор е изцяло обърнат към тях - вглеждам се и виждам - състрадание - днес една жена на спирката и стана лошо и петима души се втурнаха да й се притекат на помощ.
В градския транспорт все по-рядко да, но все пак ти правят място.
Какво има в сърцето ми никой не може да каже, не може да надникне, но може да опита...
Слушам саундтрака към филма "Приказки от Землемория" и си спомням сцената, в която малката Теру пееше песен, а принц Ариан се разплака, а наоколо цяла Землемория поруменя от залязващото слънце. Снощи аз така плаках на един филм - Кашерн - аниме за историята на Япония. Гледам филма за втори път и не очаквах, че ще ми въздейства така изчистващо... от мисли, от съмнения, от глождения. Вчера срещнах един човек, когото не бях виждала от близо 2 години... помогнах на една жена с количка... тичах... летях. Не че не го правя непрекъснато ;)
Къде е
човечността?
Малките песъчинки съзнание, които ти нашепват спомени за нещо сбъднало се. Топлотата, която е в сърцето ти, докато даваш от
себе си.
Добротата, взаимопомощта във времена, в които вярата в доброто е изместена на заден план.
Там е, там е... усещам я. И докато съм млада (вечно :)) искам да я усещам. И все така да вярвам!...
