Всеки път е спирка към началото

 

080404

 

Поглеждам с копнеж небето и една ръка, разтворила пръстчета към мен иска да ме докосне... После се размива и се превръща в меч.

Изпълва ме светлина – точно както от пръстчетата на краката те облива до връхчетата на косъмчетата на главата.

Вест – бебе се роди. Малко ангелче отвори очички и ни дари с обич и вълшебство – Биляна...

 

“С копнеж поглежда чистото небе, над покривите на града...”

 

Тя отлита... силует на жена, която познавах от снимки – пъстри, запечатани мигове от слънчев Париж и от разказ, който написах и посветих на нея...

Душата на баба отлетя... В един, едничък миг, когато разбрах новината, ме сви най-отвътре – там, където са събрани всички енергии и където сякаш е струпано твоето най-... Ако ме разбираш какво имам предвид.

Където е най-топло и от която топлина извира и обичта... Сви се и се спука... Радостта от сутринта и щастието, че се е родила Биляна бяха помрачени.

И така енергиите закръжиха, сливаха се, разминаваха се... и пак... и пак... сетне ме заля онази увереност, че душата отлита, а само тялото остава.

И се раждаме... непрекъснато. Всеки миг.

Докато умираме. За да се родим.

Има един разказ на Борислава Славеева. Казва се "Ръцете ми да те".
И искам тук да напиша отглас-благодарност-споделяне за разказа на Борея...
Защото всеки път, когато го чета се разтварям все повече, все по-пълно и отпивам с шепи от всичко...
Благодаря ти, Борея.

Това, което ще пусна не е ново, но "Ръцете ми да те" ме върнаха към него, може би защото и на 20-ти се навърши една година, от написването му.

"Мирише на кокичета"

На И. К.

Пясъкът тече… Безмилостните потоци на времето, което не мога да върна назад ме заливат. Правя една крачка… и не мога да продължа напред. Не по този начин. Боли ме. Боли ме да направя опит да не мисля за този опит. Боли ме от самата мисъл за болката… Боли ме. Болка.
Влизам в стаята. Бързо излизам. Влязла ли съм изобщо?… Имало ли е някакво значение. Душата ми крещи, че нищо няма да е същото… Вече е загубено. Завинаги приключило. Страхът наднича иззад тези очи, които съм свикнала да виждам да отразяват слънчевите лъчи… Слънчевите изгреви. Дори залезите. Сега няма никой там, освен страхът… , че никога няма да бъде същото. Няма да мога да те виждам по този начин. Слънце.
И него го няма. Само гола, сива пустош и безизразни изражения, отражения… лица.
И все пак има нещо. Сълзи… малки отражения на собствената ти душевност, които те карат да се свиеш. Като пашкул. Като малко дете. Като юмручето на това дете. Като зов за помощ и… прошка. И те текат… , изливат се. Боли. Ще ми простиш ли някога? Че бях такава. Винаги стиснала юмруче… , винаги гледаща напред, но никога обръщаща се назад, да видя какво съм изпуснала в опитите си да бъда твърде погълната от стремежа си да вървя напред… Без да се обръщам назад и да видя, че и ти вървиш напред, опитваш се да се добереш от единия край до другия… Да преодолееш пропастта по твоят начин, който аз дори не се опитах да разбера…
Стиснах юмруче и продължих…
~~~
Затръшнах телефона. Обадих се на майка ми. В стаята ми миришеше на кокичета и исках да й кажа, да й покажа с думи, да обрисувам дъха им, аромата, недостъпната бяла красота, скрита зад воал от нишки…
Бели, зелени, бели и зелени.
Но тя не ме разбра. Вътре в душата ми кокичетата горяха…
Оранжево, червено, черно… Оранжево и червено и черно. Пламъци. Битка. Смърт.
Затръшнах телефона.
Заплаках.
Кокичетата бяха изгорели…
Но все още миришеше… , усещах аромата им.
Бяло, зелено. Оранжево, червено, черно.
Борба. Ти се бориш, нали?
Не, не ми казвай отговора…
Миришеше на кокичета.
~~~

080322
Бяло. Топло. Чувство. Безкрайно. Синьо. Небе.
Навежда се към теб и прошепва нещо в сребристото на връхчето на ухото...
Просветва искра - проблясване, лумва пламък, после се скрива. Притихва.
То търси - желае, иска, дава... Топлина.
Пашкулче в пламъка. И сянка. Отминава.
Зелено. Чисто. Бяло. Чисто. Червено... Чисто.
Обръща се и му подава пухкавата си длан - още малко, още плахо, а искащо да се раздаде цялото.
Небето се разтваря. Иконена ласка от невидим, вечен свят се вплита с реалността.
Тихо е. Ръцете му се плъзват по пухкавото небе и рисуват с длани.
Те са семейство - те са бели. Те пристъпват към мен и се взират с очи на пегаси. Те са еднорози...
Тя ме усети - бяла, нежна, като перлена пяна, когато вълната се разбива в скалистия бряг и образува пегасена грива.
Оглеждам се - пред мен небе. Вслушвам се - пак ехти - небе. В мене е - небе е... Небе!