През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на... приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение - тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:
- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека-полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:
- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да... - Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце - Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно - каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
- Искаш ли да направиш нещо за мен? - внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да поядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.