Това го получих току що по пощата от един приятел Митко Петров (природопазител и член на сдружение "Роза"). Стихотворението е прекрасно и чудесен начин да отбележа едномесечното ми отсъствие на страниците на блога. ;)

НЕСТИНАРИ

Майският Райко златен злати,

синор небесен пресича:

къпе се в огън, пръска искри

лятната риза облича.  

Тръгват мъжете да чистят пак

кладенци, извори святи;

да се омият и с кръстен знак

вред да наръсят къщята.

Заедно там - товари дърва

насред мегдана да струпат,

и за курбан да дадат пара –

жертвен овен да се купи.

В болка и радост, знаят едно:

село, за помощ се сбира!

Тъй е от памтивека - дано

тоз обичай не умира!

Празник голям е, празник велик:

Свети Константин и Елена!

Гайдите писват, тъпан думти,

всички към черква поемат.

Ничком  да сторят смирен поклон,

мълком да палнат свещица,

мир да измолят за всеки дом

и берекет от светците.

Носят невести обреден хляб,

бъклици с вино – мъжете.

Грее нагизден - и стар, и млад!

Пусто пустее полето...

В кипри премении, с пълни бохчи,

ситно пристъпят момите,

лични юнаци стрелкат с очи,

дето за китки налитат.

В сърма и злато цели блестят:

ред – маргарит и алтъни!

С везани фусти пътя метат -

пее под тях калдъръма.

С черни чембери кретат едва

грохнали, болни старици,

в кърпа увили златен пендар –

дар, отреден за светците.

Тежки еснафи, сучат мустак;

след тях - чираци подтичват.

Щъкат рояци дребни деца...

Празник е – празник най-личен!

Кръстом, стареи клади редят:

габър до дъбове свети -

в Божия огън да изгорят

с тях наедно - греховете,

Дяволът дето в наще души

трупа: от люлка -  до гроба!

Алчност и злоба, подли лъжи;

завист, коварство, прокоби,

въглени нека станат сега –

живи, с лукави очета,

та нестинари боси в жарта,

да ги стъпчат с нозете!

Март 2007г., София – Тоня Борисова, поетеса и актриса, председател на фондация „Сълзица за вас”, пряка потомка на  Захари Стоянов